Постинг
28.10.2006 13:34 -
ПРЕГРЪДКА ЗА ПАЛАЧА
Автор: pti
Категория: Лични дневници
Прочетен: 5100 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 30.10.2006 23:51
Прочетен: 5100 Коментари: 12 Гласове:
1
Последна промяна: 30.10.2006 23:51
*Поезия, която те кара да мислиш
Георги Давидов не е от баналните поети, с които можеш да скучаеш. Нещо повече - стиховете му те ангажират изцяло, не можеш да ги прочетеш ей така, за отмора. От тях дори ще се измориш*
/Стойо Вартоломеев/
Наяве
Сънувах, че бягам.
От плен.
През бодлива ограда...
Пълзях. По очи. Ще рече,
че не можех да падам...
Бодливите телове
станаха зъби. Човешки...
Надигнах се.
Зъбите скръцнаха...
Нямаше грешка.
Замахнах. Напразно! -
Сънят е безплътен...
Тогава? -
Човешките зъби
най-лесно
душата
раняват.
Беда
Обзема ме най-нелогичната тъга -
не мога мястото си да намеря...
Това, което другите реват сега,
аз вече просто съм изплакал -
вчера...
И днес едва ли бих могъл да бъда
чут -
гласът на истините ми е мъдър,
а вчерашните глухо-неми търсят
луд...
Така е. А дали така ще бъде?
Страхувам се, че отговорът тук е:
Да.
Като мъртвородено преустройство
или изобщо неродена свобода!
Но впримчва ли се ум
във вечни пости!?...
Мълчание дължа, но не минута - миг,
пред гроба на нечутите навреме.
А после - възкресен
от живия им вик,
сам общата щафета ще поема.
Защо? - Навярно, не за да се
заблудя,
че моето съвремие е утре...
За истините най-фаталната беда
е да мълчат, а не да са нечути.
ПИСМО
(ДО ВСЕКИ МЪЖ)
Докосвал ли си със запалена цигара
детелина?
На мен току що ми се случи -
в ненавреме падащия здрач.
Листенцата си
детелината молитвено повдигна
и с тях - като с ръце - прегърна
собствения си палач...
Земята се оказа
най-несигурната ми опора:
като пиян - поех
към бавещата се все още
тъмнина...
Не питай нищо - с нов въпрос
на всичко ще ти отговоря:
Разлюбвал ли си влюбена за пръв
и за последен път жена?...
Орисници
Блондинката към мен
"бич-можната" си смрад подгони
и на ухото ми
през подъл смях изграчи:
"До края на живота си
сълза да не отрониш!
Макар, че цял живот
душата ти ще плаче..."
Беснеех в люлката
(като невръстния Херакъл),
но само богоравни късат пелените...
Брюнетката
(уви, и тя ми имала мерака!)
с бутилка - без мерак -
целуна ми очите
и също на ухото ми (без смях)
прокоби изстрел:
"Безбрежните мечти да бъдат
твой лош жребий!"
(По дяволите! -
Тая сякаш също ме отписа...)
От нови, демонични бесове обсебен -
дори небогоравен,
голотата си разплисках...
"Оплискани" -
и трите хукнаха да бягат.
Но аз си спомних,
че от Рижата не съм орисан.
И (ненадейно влюбена)
я спрях на прага...
С ръце от жар (ръце на мъж)
от "тайните" загребах.
Но "тайните" -
те бяха ледени висулки...
Как исках - не единствено на вид -
да бъда бебе,
а люлката ми - най-обикновена люлка!...
Уви! И "разтопена" - Рижата отсъди
гласно:
"При всяка влюбена жена да си...
самотен!"
... Гласът на спомена в реален вой
(без вълк) прерастна...
Подскочих в празното легло.
Но до леглото
стоеше моят срам - с усмивка
на лъжец в очите
той каза, че, изглежда просто съм
сънувал...
Една невидима ръка
навън ме запокити
и... досега смеха на Истината чувам.
Живопис
Опитвам се да нарисувам
най-грешната ( пред другиго) жена.
Тя има взор на каеща се
Магдалена...
Луна, кажи ми колко струва
боята с цвят на тъмна светлина.
Кажи! - Спестил съм вече
цялата вселена...
Затвор
I
За пръв път "нелишените от минало"
жени
признават, че телата им са кактуси.
А аз съм се затворил
между четири стени -
подстригвам таралежа на душата си:
с това не коригирам
генетичния си код -
разминах се (сред бял ден)
с параноята...
Преситен съм (до втръсване)
от лесния живот -
сред чуждите лица изгубих своето...
II
За пръв път "нелишените от спомени"
жени
си спомниха цъфтенето на кактуса...
С една глава се втурвам
срещу четири стени:
поне полу осакатил душата си -
след женското възкръсване
да тръгна като сляп...
Не вярвам, че ще разбера
какво е то,
но зная, че за мен е по-насъщно
и от хляб...
Сред чуждите лица ще търся своето.
Морето и ние
Магьосник - това е морето:
ту змей многоглаво - безсмъртен
(със смърт на плувци и поети),
ту нимфа с премазани пръсти
(те - черни, но бяла кръвта им)!
А ние магии не знаем.
И търсим морето с въпроси:
за бисера в мъртвата мида;
за гроба на рибите кости;
за химна, кънтящ в раковина!
А отговор няма. И няма!
...Морето съвсем не е нямо,
но ние за него сме глухи -
прибойните стъпки ни плашат:
душите ни просто са сухи -
животът ни значи е прашен...
Моряците плюят в магии!
Но само рибари сме ние...
Настояще
на минало
Вкисвам се в някакъв бар -
да чакам една алпинистка...
Някакъв лигав коцкар
ме пита за стол. И се киска:
"Оня, Висоцки, умрял!" -
изплюва го, сякаш до вчера
с мене ти тук си седял...
Показвам му лакет. Треперя...
Хлесна инфарктен куршум
и ти не се върна от боя...
Няма да хлъцна наум,
че твоята смърт е и моя;
няма да клепам с очи -
така да пророня сълзица...
(Жив си - не би ми простил!
Нали, трубадуре на вица?)
Сядай - свободно е... Ром?...
Защо ли те питам? - Моряк си!
...Нищо, че столът е хром -
смъртта е облечена в "макси"
(скрива и кости, и стол...)
Наздраве - за мъжката злоба!
...Нищо, че царят е гол -
за нас той отдавна е в гроба;
нищо, че има войни -
току виж, че някой забравил
как овдовяват жени,
когато мъжете ( без слава -
славно) загиват на бран!...
Какво "Отрезвително"?! Баста! -
Пътя "Одеса - Москва"
(пардон: май беше обратно...!)
не самолетно - пеша
ще минем...Това е! Накратко.
...Чувам как някакъв хит
на твоята "Ноль семь" финала
лапва ( безсъвестно сит
с Монблан-и по шлагерни скали);
слушам как мъдро мълчиш,
а виждам, че ти си изчезнал -
в моите бедни очи
се гърчат рок-дискови глезли...
Плащам. И тръгвам - към теб!
Къде си в момента, не зная -
тръгвам към Руската степ,
а тя... ще ни срещне! Пред рая.
за тези, които са стигнали до тук предлагам и още малко ..... от други :
Стяга ми шапката...
Георги Давидов не е от баналните поети, с които можеш да скучаеш. Нещо повече - стиховете му те ангажират изцяло, не можеш да ги прочетеш ей така, за отмора. От тях дори ще се измориш*
/Стойо Вартоломеев/
Наяве
Сънувах, че бягам.
От плен.
През бодлива ограда...
Пълзях. По очи. Ще рече,
че не можех да падам...
Бодливите телове
станаха зъби. Човешки...
Надигнах се.
Зъбите скръцнаха...
Нямаше грешка.
Замахнах. Напразно! -
Сънят е безплътен...
Тогава? -
Човешките зъби
най-лесно
душата
раняват.
Беда
Обзема ме най-нелогичната тъга -
не мога мястото си да намеря...
Това, което другите реват сега,
аз вече просто съм изплакал -
вчера...
И днес едва ли бих могъл да бъда
чут -
гласът на истините ми е мъдър,
а вчерашните глухо-неми търсят
луд...
Така е. А дали така ще бъде?
Страхувам се, че отговорът тук е:
Да.
Като мъртвородено преустройство
или изобщо неродена свобода!
Но впримчва ли се ум
във вечни пости!?...
Мълчание дължа, но не минута - миг,
пред гроба на нечутите навреме.
А после - възкресен
от живия им вик,
сам общата щафета ще поема.
Защо? - Навярно, не за да се
заблудя,
че моето съвремие е утре...
За истините най-фаталната беда
е да мълчат, а не да са нечути.
ПИСМО
(ДО ВСЕКИ МЪЖ)
Докосвал ли си със запалена цигара
детелина?
На мен току що ми се случи -
в ненавреме падащия здрач.
Листенцата си
детелината молитвено повдигна
и с тях - като с ръце - прегърна
собствения си палач...
Земята се оказа
най-несигурната ми опора:
като пиян - поех
към бавещата се все още
тъмнина...
Не питай нищо - с нов въпрос
на всичко ще ти отговоря:
Разлюбвал ли си влюбена за пръв
и за последен път жена?...
Орисници
Блондинката към мен
"бич-можната" си смрад подгони
и на ухото ми
през подъл смях изграчи:
"До края на живота си
сълза да не отрониш!
Макар, че цял живот
душата ти ще плаче..."
Беснеех в люлката
(като невръстния Херакъл),
но само богоравни късат пелените...
Брюнетката
(уви, и тя ми имала мерака!)
с бутилка - без мерак -
целуна ми очите
и също на ухото ми (без смях)
прокоби изстрел:
"Безбрежните мечти да бъдат
твой лош жребий!"
(По дяволите! -
Тая сякаш също ме отписа...)
От нови, демонични бесове обсебен -
дори небогоравен,
голотата си разплисках...
"Оплискани" -
и трите хукнаха да бягат.
Но аз си спомних,
че от Рижата не съм орисан.
И (ненадейно влюбена)
я спрях на прага...
С ръце от жар (ръце на мъж)
от "тайните" загребах.
Но "тайните" -
те бяха ледени висулки...
Как исках - не единствено на вид -
да бъда бебе,
а люлката ми - най-обикновена люлка!...
Уви! И "разтопена" - Рижата отсъди
гласно:
"При всяка влюбена жена да си...
самотен!"
... Гласът на спомена в реален вой
(без вълк) прерастна...
Подскочих в празното легло.
Но до леглото
стоеше моят срам - с усмивка
на лъжец в очите
той каза, че, изглежда просто съм
сънувал...
Една невидима ръка
навън ме запокити
и... досега смеха на Истината чувам.
Живопис
Опитвам се да нарисувам
най-грешната ( пред другиго) жена.
Тя има взор на каеща се
Магдалена...
Луна, кажи ми колко струва
боята с цвят на тъмна светлина.
Кажи! - Спестил съм вече
цялата вселена...
Затвор
I
За пръв път "нелишените от минало"
жени
признават, че телата им са кактуси.
А аз съм се затворил
между четири стени -
подстригвам таралежа на душата си:
с това не коригирам
генетичния си код -
разминах се (сред бял ден)
с параноята...
Преситен съм (до втръсване)
от лесния живот -
сред чуждите лица изгубих своето...
II
За пръв път "нелишените от спомени"
жени
си спомниха цъфтенето на кактуса...
С една глава се втурвам
срещу четири стени:
поне полу осакатил душата си -
след женското възкръсване
да тръгна като сляп...
Не вярвам, че ще разбера
какво е то,
но зная, че за мен е по-насъщно
и от хляб...
Сред чуждите лица ще търся своето.
Морето и ние
Магьосник - това е морето:
ту змей многоглаво - безсмъртен
(със смърт на плувци и поети),
ту нимфа с премазани пръсти
(те - черни, но бяла кръвта им)!
А ние магии не знаем.
И търсим морето с въпроси:
за бисера в мъртвата мида;
за гроба на рибите кости;
за химна, кънтящ в раковина!
А отговор няма. И няма!
...Морето съвсем не е нямо,
но ние за него сме глухи -
прибойните стъпки ни плашат:
душите ни просто са сухи -
животът ни значи е прашен...
Моряците плюят в магии!
Но само рибари сме ние...
Настояще
на минало
Вкисвам се в някакъв бар -
да чакам една алпинистка...
Някакъв лигав коцкар
ме пита за стол. И се киска:
"Оня, Висоцки, умрял!" -
изплюва го, сякаш до вчера
с мене ти тук си седял...
Показвам му лакет. Треперя...
Хлесна инфарктен куршум
и ти не се върна от боя...
Няма да хлъцна наум,
че твоята смърт е и моя;
няма да клепам с очи -
така да пророня сълзица...
(Жив си - не би ми простил!
Нали, трубадуре на вица?)
Сядай - свободно е... Ром?...
Защо ли те питам? - Моряк си!
...Нищо, че столът е хром -
смъртта е облечена в "макси"
(скрива и кости, и стол...)
Наздраве - за мъжката злоба!
...Нищо, че царят е гол -
за нас той отдавна е в гроба;
нищо, че има войни -
току виж, че някой забравил
как овдовяват жени,
когато мъжете ( без слава -
славно) загиват на бран!...
Какво "Отрезвително"?! Баста! -
Пътя "Одеса - Москва"
(пардон: май беше обратно...!)
не самолетно - пеша
ще минем...Това е! Накратко.
...Чувам как някакъв хит
на твоята "Ноль семь" финала
лапва ( безсъвестно сит
с Монблан-и по шлагерни скали);
слушам как мъдро мълчиш,
а виждам, че ти си изчезнал -
в моите бедни очи
се гърчат рок-дискови глезли...
Плащам. И тръгвам - към теб!
Къде си в момента, не зная -
тръгвам към Руската степ,
а тя... ще ни срещне! Пред рая.
за тези, които са стигнали до тук предлагам и още малко ..... от други :
Стяга ми шапката...
Мил спомен от преди няколко години...
Свитъците от Мъртво море
РАДЕВ КЪДЕ СИ, ПРАВИТЕЛСТВОТО И НАРОДНОТ...
Свитъците от Мъртво море
РАДЕВ КЪДЕ СИ, ПРАВИТЕЛСТВОТО И НАРОДНОТ...
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
анонимен -
ДеКуин:..
28.10.2006 14:01
28.10.2006 14:01
Разтърсва, раздира ..
Благодаря ти
цитирайБлагодаря ти
благодаря ти за това, обещаното си е обещано, нали:)
Особено много за Живопис...
цитирайОсобено много за Живопис...
blagodaria :))
цитирайЩе разберат връстници, вероятно :))) 8) ...
А аз разбирам..., макар и както казваш, малко :)
цитирайА аз разбирам..., макар и както казваш, малко :)
прииска ми се да се гушна нейде
цитирайвидя ли орела?
:))
цитирай:))
:) орел е
цитирайотвян вятър вселена..
спира тук.. свири там
простира.. крепи.. увива
кога кога е.. какво кога е
бавно.. очи натежават..
спира.. всичко..
тишина полира..
цитирайспира тук.. свири там
простира.. крепи.. увива
кога кога е.. какво кога е
бавно.. очи натежават..
спира.. всичко..
тишина полира..
тишината свири по лира, (като по ноти :) )
цитирайгушшшш... като облачето малко в лъч на слънчето
:)
цитирай:)
за тези стихове, pti! Силни са наистина! Някои мъже обичат да пишат (и) така... ;)))
цитирайАз го познавах. Бегло. Сега като че ли повече..
цитирайВашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.